Слишовци е погранично селце в община Трън, разположено съвсем на границата на България със Сърбия. Районът е типично планински. Надморската височина е близо 800 метра. В населеното място живеят само 30-тина души. Гледката е невероятна. Уж малко населено място някъде в края на България, а над него гордо се извисява връх Руй с цялата си височина от над 1700 метра и прекрасния изглед. Растителността сякаш се надига от най-ниските гънки, за да стигне до най-голямата височина, но все пак остава в подножието ѝ. Пикът е за граничния камък, който дели Родината от северната съседна страна. Самият връх също сякаш е граничен белег със своята величествена пирамидална форма. Дръзналите да го изкачат, непременно преди това трябва да поразпитат местните как и откъде да минат, защото има твърде много изненади - скрити пътеки и пътища, дерета, но има и естествена красота - буйна недокосвана от човека растителност, дървета, полянки. Мястото е красиво във всички сезони, а близката хижа/мотел може да приюти всеки странник. Долу в селото хората също са гостоприемни. Единственият проблем, който може да се появи при контакта с тях е ... езиковата бариера. Твърдят, че самият Николай Хайтов при обиколката си по този край не съвсем добре ги разбирал, та се наложило да му превежда краевед. Най-важните думи, които посетителят трябва да знае, за да се стопли и да не остане гладен са 'кофтор' и 'скроб'. Всъщност това са 'печка' и 'качамак'. Иначе местните посрещат почти като англичани. Заговарят първо за времето с израза 'Убавиня време', което всъщност значи 'Добър ден' или просто констатация за хубаво време. То е изключително необходимо на живеещите в този край, тъй като е пословична истина, че в Трънско са измерени най-големите рекорди за ниска температура в страната. Иначе, ако човек търси история, тя е в името на селото. Наречено е на своя създател Слишо Слишовски и то не толкова отдавна, а през 1920 година, когато човекът се заселил на това място. Въпреки това в населеното място има костница, основана само 33 години след създаването на селището. Има и два музея. Засега обаче те са временно затворени. Местните се надяват, че ще се намери управник, който да помогне, за да могат да ги показват на гостите си. Това, което с гордост обаче показват във всяко време на годината е неповторимата река Ерма. Красотата ѝ е покоряваща. Едва ли има някой планинар или природолюбител, който да не е чувал за красотата на ждрелото ѝ. Скалите, които го образуват са високи цели 100 метра. Всъщност величието и цялата прелест знае всеки поне от разказите на патриарха на българската литература Иван Вазов. Реката е една от най-студените в България, но пъстървите в нея са приятна гледка не само за риболовците. Телата им са ярко жълти с тъмни гърбове и още по-ярки точки. Може да я улови всеки търпелив и изкусен въдичар особено под надвисналите над водата дървета, до храсталаците в равните участъци или във вировете през пресечените места. Наистина е истинско приключение, но пък екземплярите стигат до 30 сантиметра. Отгоре на всичкото по неясни причини понякога Ерма ей така, сама си помътнява, но това е част от нейната загадъчност. За по-словоохотливите гости тази тайнственост би могла да се подсили от разказите на местните хора за паметника на Замръзналия войник, който се намира в гората току на границата или пък за кръстът край селото.